едно време

дъртите живеели със спомени, а младите – наистина. та нали съм си дърт, да ви разкажа.

преди поне триста години ние с един дедо (дедо всъщност се казва ники, израстнахме заедно), дето сега е в лондон и си има собствена киностудия (и пърди дебело ) бяхме аутсайдери. в смисъл, че по купоните се слушаше цици кеч, саманта фокс и н`ам си кви още цицоранки. и некви бледи гейове от типа на модърн толкинг и такива разни. от друга страна се въртяха подобни, само дето пееха на српски. цеца величкович, весна змиянац, лепа брена.. а най-велик беше здравко незнамкакъвски.

а ние си падахме по елвис, спорехме кой да си напише на чантата PINK FLOYD и кой – E.L.O. много ни беше мъчно, че сме изолирани, но пък музиката, дето я слушаха другите, не ни харесваше. ама никак. веднъж на един купон се преборих да пусна тази песничка. щото много ми се щеше да понатисна верчето. взе че им се хареса, пък и верчето върза. врътнаха я петнайстина пъти. наблюдавах ги внимателно. после им пуснах тази. после тази…

така с помощта на топлия, мекичък, пухкав рокендрол с австралийски привкус ние с дедо станахме звезди. по-големите се чудеха как да намерят повод да ни набият, а мацките… ми мишата дори изнуди баща си да й купи двукасетъчен касетофон от кореком, че да може да си презаписва нашите музики. това е факт.

е да де, ама аз вече горях в ритъма на тези звуци… тях почти никой не успя да разбере, дори дедо.

и си останах аутсайдер