12

Кой каквото даде…

от Тимур и неговите командоси

Ей, това българите сме много студен народ. Отдавна сме забравили що е съчувствие и християнско милосърдие.

…Когато известният бизнесмен Иванов получи трети поред СМС, в който отново го питаха кога смята да върне онези пари и дали не иска случайно да стане третия поред български космонавт (със собствен транспорт), той реши да не рискува повече. Заключи джипа си в гаража на фирмата и почна да ползва таксита. Но веднъж беше много заледено, те липсваха и Иванов – за пръв път от 10 години насам – се качи в трамвая. Седна в дъното и се замисли за предстоящата среща.

- Бате, дай някой лев за детето бе…

Иванов вдигна очи и видя мургава циганка с вързоп в ръце. Той поклати глава.

- Нищо няма да ти дам. Всички само искате.

- Ама детето е болно, бе бате… Лекарства да му купим. Може да умре.

- Аха, лекарства… То така се казва. А после ще ги изпиете с мъжа ти.

- Нямам мъж, бе бате. Само това сираче.

- Ти казваш така, но може и да лъжеш. Впрочем, я покажи детето – да го видим. Кой знае каква кукла си завила там и нали – търсим балъци.

Циганката рязко дръпна вързопа назад.

- А-а, не бива. Може някой да го урочаса. Бате, ти що не вярваш сега…? Хайде, дай 10 лева, ще ти гледам и на ръка. Ще ти кажа за бъдещето, сигурно много любов те чака…

Иванов рязко се изправи, понеже вече трябваше да слиза. Поколеба се за момент, а после спокойно каза:

- Вероятно след час ще се върна със същата линия. Дотогава ще знам обичат ли ме  или не. Ако си познала – давам ти десетте лева. А сега се дръпни да мина.

Малко по – късно Иванов седеше в министерството срещу съответния чиновник и обясняваше:

- Тези европари ми трябват страшно много. Моля, разблокирайте ги.

Човекът срещу него сви рамене:

- Всички така казват. Времената са трудни.

- Но вие не разбирате… Бизнесът ми е в криза. Ако не получа втория транш, вероятно ще умре.

- Е, да, в криза… Бизнесът, да. А може просто да си купите още един джип. Или да отидете някъде на почивка със семейството си.

- Абе то покрай този бизнес зарязах и семейство, и всичко… Останал съм като сирак.

Чиновникът съчувствено се усмихна. После започна спокойно да обяснява:

- Добре, покажете ни тогава какво направихте с първия транш? Хайде, ще дойдем утре да видим завода, пречиствателната станция – кое докъде е стигнало…

Иванов се дръпна рязко назад.

- Не, не бива! Щом видят комисията, ще тръгнат приказки сред хората, ще излезе нещо във вестниците… Мисля, че можете просто да ми вярвате.

Другият поклати глава.

- Вижте – Иванов внимателно се огледа – бяха сами – Можем да помислим и за вашето бъдеще. Нещо на ръка…

Чиновникът вдигна вежди:

- Не бих рискувал, дори да бях влюбен във вас. А в конкретния случай не си струва дори да се обсъжда.

По обратния път в трамвая Иванов седеше с наведена глава. Изведнъж го сепна гласът на циганката:

- Какво стана, бате – познах ли за любовта?

Иванов избухна:

- Да се махаш оттук, че ако стана – ще помета с теб…

Циганката го изгледа учудено, а после остави вързопа на близката седалка и се наведе към ръката му.

- Ама съвсем ясно се вижда, бе бате… Много любов. Обаче нещо…

- Какво?

- Само мъже виждам, няма жени. И нещо – прътове ли е, решетки ли – не мога да го разбера точно…

Иванов изрева като ранен звяр и скочи, а циганката бързо грабна вързопа си и избяга. Абе, не сме хора – и това си е. Няма съчувствие и разбиране към болката на другите. Затова живеем зле.