златната рибка

провокиран от кулинарните чудеса на блу реших да ви разкажа за едно мое ..ъъ.. кулинарно преживяване.

неделята започна както обикновено – аз се опитвах да поспя, а малката – да не поспя. после отидохме на традиционния неделен бебешки рожден ден, където изпих бирата на домакините и се уморих здраво от гледката на повсеместно щъкащи диванета. пък и огладнях здраво, щото бате ви курабийки и петифури много-много не тачи.

по графика за деня след рождения ден трябваше да извършим посещение при брат ми. очаквах го с нетърпение, щото там обикновено има по-сериозни неща за хапване (под сериозни имам предвид от ония, дето растат на кокал). а и според предварителните договорености трябваше да ни посрещне глинен съд, пълен с капама (тая капама брато я използва като примамка, иначе сигурно с години няма да се видим). какво беше разочарованието ми, когато …

– брато, дай нещо за муане, че припадам – викам.

– няма, вчера изплюскаха всичко.

– стига бе, нали обеща да запазиш от капамата поне!

– е да, ама… виж, остана малко панирана рибка, ма внимавай с нея, че малко разхлабва. най-убаво е да я ядеш в събота и в неделя да не излизаш от къщи – хили ми се насреща.

разхлабва-не разхлабва – едва дочаках да я донесат. наметках й се като на двайсетгодишно. а рибката една вкуусна, соочничка – чудо!

– ква е тая риба бе, брато? ноо вкусна, ше знаеш!

– де да я знам. в магазина пишеше, че е маслена риба няква. и понеже не бяхме опитвали такава – зех. страшно вкусна, ама …

– мх-мх-ммм, чудна! бравос! златна рибка, мммм! – не пестях похвали аз. – ще потърся и аз да купя, да си направим рибешко парти!

похапнахме, попихме, па си тръгнахме към къщи. после поспахме с диването, гледахме филмче с майка му… и забравих за рибката.

смрачи се. поведох кучето на изходка и – нали е неделя – тръгнахме към реката. там има нещо като горичка и е приятно за разходки. тъкмо блока остана зад гърбовете ни, усетих къртицата да напира. веднага се сетих за златната рибка. „нищо“ – викам си – „ще го разходя поне до къщата на бабката, сто метра са, пък ще се прибираме“. горкият наивник аз! още не бях преполовил разстоянието, когато с пълна мощ върху мен се стовари прозрението, че вече нито мога да се върна, нито да стигна до реката; всъщност всички пътища за мене свършваха ТУК И СЕГА.
стиснах всяко мускулче и търтих към близкия храсталак, който беше само на няколко метра, обаче вече не издържамненемогаповечеетогихраститесегаколанакопчетатабързо…… ……бързобожееекойменакарадасикупувампанталонскопчетанененеeeeе…

внезапно всичко свърши. предадох се. рибката ме победи.

стоях самотен и тъжен там, в сумрака на храсталаците, а облекчението обливаше тялото ми с топло зловоние от кръста надолу (всъщност – като че ли и малко над кръста). откъм реката пропълзя мъгла и стегна душата ми с влажните си, лепкави пръсти. кучето ме гледаше състрадателно с големите си, топли, предани кучешки очи. в погледа му се четеше и известна доза завист – нали е старичко, та трудно се изхожда, милото. в този момент пред учите ми изплува тънката усмивка на брат ми, докато ме наблюдаваше с каква наслада нагъвам панирана рибка и с кристална яснота осъзнах пълното значение на английската ругатня „shit“.

shit!

SHIIIT!

няма да ви разправям как се прибрах. как се прокрадвах в сенките като някакво зловонно адско изчадие. как трескаво мълвях молитви да не срещна някой съсед, особено когато се качвах в асансьора. не е за разправяне.

та така. вкусната маслена рибка. златната рибка.

хубавичко ще я запомня.