за кучето, пианото и лайното

тази публикация ме отвя към далечните времена, когато бях дете.

добро дете бях, май. сравнително чистичко. помагах на мама, изхвърлях боклука, отличник (е, по математика не бях). и белИте ми бяха… амии.. добри, като на отличник, детсевика:mrgreen:

ми да ви разкажа тогава кво стана със стареца, лайното (ха! тавтология?), кучето и пианото.

ей сега, да си сипя биричка само. мммм!

начи – действието се развива в далечната семсеинамкояси година, ма бях малък още тогава.

отнякъде при нас, децата на централна софия, дойде куче. беше грозно и смърдеше, това куче. ние обаче го окъпахме, събрахме си стотинките и от ветеринарната аптека му купихме препарат срещу бълхи, а от стари кашони и разбити касетки за буркани, които откраднахме от бакалията отсреща, му направихме колиба. е да, колибата я направихме в задния двор на кооперациите, дето живеехме тогава, къде да я направим, на „стамболийски“ ли? а пък то си лаеше, кучето, кво да прави в крайна сметка, оперни арии ли да пее? ми куче е все пак, лае. при това не лаеше за щяло и нещяло, а само ако някой човек в тъмна доба спреше да пикае при кофите в безистена. иначе беше чудесно куче – чорлаво, с мятащи се уши и мокър, любопитен, дружелюбен нос. добро куче беше.

на стареца обаче (не помня как се казваше – другаря стоянов ли, станкин ли, къв ли там) нашето куче нещо не му хареса. чувствата бяха взаимни – кучето също не го харесваше, както и ние. веднъж дори му спаднахме с клечка гумите на москвето на въпросния другар, щото се развика и ни разгони с ритници и псувни, че сме му били треснали (москвето де) с топката, докато ритахме. от друга страна ние ритахме между колите щото под давлением на същия тоя дядка ни закриха единственото игрище („червеното“, на „братя миладинови“ и „найчо цанов“ за тези които помнят), та направиха на негово място паркинг на некакво ведомство, чийто потомствен директор беше въпросния дедек.  та тоя злокобен старчо ни накисна на милицията тогава и тия пу*ки (милицунерите) дойдоха и ни прибраха в районното да висим часове на „трамвая“, който беше толкова висок, че висейки на него краката ми едва докосваха пода. и така докато родителите ни не доидоха да си ни приберат. абе соц отсекъде.

ама ние не се дадохме.

както и да е.

та тоя старец взе, че ни отрови кучето.  лаело му нощем и не можел да спи. каза ни го в очите, изрода, че той го е отровил. а кучето мря два дена в страшни мъки. и ние му помагахме (на кучето, естествено) с каквото можем, но то все пак умря в ръцете ни. както и да е.

та тогава се събра кварталният съвет – мишо, джопето, гошко, стаменчо, хари, геро, дедо и моя милост. имаше и женки тогава – дианчето, цеци, сашка… за други се не сещам сега точно.

и решихме. за тоя – никаква милост!

стани беше забелязала, че кат си залепиш на белото москве на дядката картинка от дъвката – дори след седмици и упорито търкане тя си остава като контур върху бояата. и тогава ми хрумна нещо.

при първия нощен дъжд изскочихме като хлебарки иззад кофите и за секунди облепихме мосвето с вестници. „отечествен фронт“ май беха, черно-бели. то тогава други освен черно-бели вестници нямаше, само лепките от на стани дъвките бяха цветни. както и да е.

интересен е ефектът от лепването на стари вестници върху мокър москвич. хартията в последствие пада, дори без безграничното триене на дядката, но малките черни букви си остават в боята. при това са наобратно, което е много интересно. изключително интересен начин да си пробваш как ти реже новата ножка – все пак трябва да се приведат в ред, тия обратни букви..

после пак ни викаха в милицията, ама ние нищо не знаехме, никой нищо не беше видял и показанията ни съвпадаха абсолютно точно, както и алибитата. вече.

после мишо каза, че дядката имал пиано. разбрахме кой е телефонният му номер и пуснахме обява във вестника (май беше в „труд“, че там работеше майката на ани), че на въпросния номер спешно се продава пиано. тогава пианата бяха страшен дефицит, затова писахме в обявата, че пианото е класически немски инструмент от началото на 19-ти век и се продава евтино, тъй като собственикът му е умрял. баце, на тоя човек не знам как му е звънял телефона, ама един ден, докато играехме на фунийки в задния двор, около гроба на кучето, дядката искуба въпросният телефон и с неистови врясъци  ни замери с него през прозореца.

после му напълнихме пощенската кутия с лайна. нашите кутии бяха с една дупка по средата на вратичката, в която бъркаш с пръст да видиш има ли нещо в кутията. сложихме отпред на дупката една тънка хартишка, за да изглежда, че има поща в кутията, а отзад напълнихме всичко с лайна. всеки от нас старателно се беще изсрал и беше увил лайното си в пликче, специално за дядката. чоко даже беше ял сурови картофи, за да го хване разстройство.

после вечер мажехме бравата на входната му врата с грес, след като грижливо бяхме откраднали крушката на стълбищното осветление. после всеки ден му подхвърляхме лайно, увито в хартишка, през отворения прозорец на стаята. после пък му направихме димка от парче плексигласов триъгълник, увито в станиолче от шоколад, която джопето му пусна от покрива на балкона. после пък….

както и да е – човекът по някое време умря. дали от постоянството на нашите магарии, дали си му беше дошло времето – не знам. и когато умря ние празнувахме – едно защото дъртата проклетия най-сетне си отиде, второ защото кучето ни беше подобаващо отмъстено, а и защото най-сетне нямаше да ни привикват час по час в милицията – това си е досадно, да ви кажа честно. въпреки че не знам защо ми се стори на няколко пъти, че в момента, в който ни видеха във фоайето на районното, милицунерите едвам се устискваха да не избухнат в неудържим хилеж.

та такива ми ти работи.

22 Responses to “за кучето, пианото и лайното”


  1. 1 Daniela 11.04.2009 в 09:15

    Историята с тоя дядка е феноменална… хахахаха
    Добре сте отмъстили за кучето. А и сте били доста добре организирана дружина… хахаха. Мерси за историйката, яко ми повдигна настроението

  2. 2 леля леля 11.04.2009 в 09:50

    браво, чокъра е отмъстен подобаващо.

  3. 3 гравитон 11.04.2009 в 10:20

    Отдавна не бях чел истинския БАТПЕП ! Свежарско е!Поздравления!

  4. 4 ludipari 11.04.2009 в 15:15

    Ние от хулиганското движение правехме още по- страховити номера. Но само на комунягите и ОФ- активистите.

    „Теглехме им шилото“, т. е. дебнехме комунягата да се качи в препълнен трамвай, ние след него с шилото. В тарапаната му забивахме шилото в гъза и гледахме сеир.

    Рев, писъци, а за капак- на комунягата му сваляха осраните гащи и му се изсипваха срамотиите. Е това беше дисидентство, а не по- късните седерастките хълцукания. Доста от тези млади дисиденти бяха безпощадно убити в лагерите, но това е друга тема…

  5. 5 Графът 11.04.2009 в 17:21

    Войната на кучкарите!😀

  6. 6 Муниконтин 11.04.2009 в 17:27

    Благодаря ти!!!!!:D Признавам си, че очаквах нещо подобно, но ти надмина и най-смелите ми очаквания!😉 Жив и здрав да си! Заслужи си биричката!😀

  7. 7 Жени 11.04.2009 в 20:35

    И понеже съм малко малка, та не го познавам този период, пред очите ми изникват само познатите от филмите хлапета с къси шорти и хитри физиономии. Ама това звучи къде, къде по-… истинско🙂

  8. 8 вили 12.04.2009 в 00:29

    И от мен една биричка! Смях се със сълзи! Чудесни случки…😉

  9. 9 Jaguar 12.04.2009 в 09:16

    Много ми стана жал за кучето. Ако бях от вашата махала, като нищо щях да участвам. А разказчето като цяло е един път! Поздрави.

  10. 10 Marfa 12.04.2009 в 12:24

    Истинската война на таралежите! Евала! И на мен като на Анито много ми домъчня за кученцето обаче😦 Добре поне, че е било подобаващо отмъстено.

  11. 11 Len 12.04.2009 в 12:35

    Това с лайното сме го правили но по друга схема.Имаше един дядка дето много крещеше и прайше кви ли не мръсотии.Така ли – събрахме купчина лайна в един вестник, поставих ме ги върху изтривалката пред вратата, покрихме отгоре с „Работническо дело“,запалихме горния вестник и звъннахме.Дядото излезе по терлици и кат видя огъня на изтривалката взе да тъпче отгоре му да го угаси и стана едно мазано….. Какви времена бяха….

  12. 12 Достоверен Източник 12.04.2009 в 13:04

    По същото това време и вероятно по същата обява, пианото сменя собственика си.
    В краката му по-късно били открити златни австрийски дукати, които след десети ноември послужили за начало на успешен бизнес зад граница. Тайното
    съкровище, причина за конфликтите в кооперацията, по описание в документи, открити в последствие, се оказало че се върнало при наследниците на истинския собственик.

  13. 13 yoalbo 12.04.2009 в 13:08

    Хубав разказ, много ми хареса. Мъчно ми е и на мене за кучето, ама най-вече за ония дечица, които вече не са деца. А тия старци, като този описания, нямат измиране – оня си е отишъл някога, ама ако се огледате добре, навсякъде наоколо е пълно с такива старци (при това на някои от тях ЕГН-тата започват със седмица). Къде, къде са онези умни, смели, свободни дечица? От милицунерите ли се плашат или от дядовците? Нима са толкова всесилни? Аз не вярвам да е така!

  14. 14 Marfa 12.04.2009 в 17:10

    Тъй то. Някои хора си се раждат готови. Аз такива готови старци познавам и с ЕГН, дето започва с девятка, та вече ми се реве. Само дето милицунерите не са като едно време, та им е трудно да развяват тоя и оня из районното, понеже сътворили поредния си донос. Но „таралежите“ винаги ги са тук🙂 Е, да, сега няма много къде да играят, да не кажа хич, ама има кой да дава отпор на такива старчета.😉 Макар и по други начини.

  15. 15 batpep 12.04.2009 в 20:12

    малии, що коментар!

    предполагам всички вече знаете, че съм доста мързелив човек, ето защо едва ли бихте ме обвинили, че няма да ви отговоря на всеки един поотделно,
    НАЛИ?

    (тоя номер с „нали“-то го научих от дъщеря ми, ноо е як:mrgreen: )

    благодаря на всички ви, радвам се, че моето писание е докоснало нещо в душите ви🙂

    па ако искате мога и други неща да ви разправям, ама друг път – сега да апнеме по нещо и да лягаме…

  16. 16 van444eto 12.04.2009 в 20:45

    А, знаете ли кое е най-жалкото????
    Че всичко това ще си остане само спомен. Сегашното поколение дето расте и зрее, в туй` число и мой`те две дечурля, са тъпи и ограничени. Закостенелите им мозъчета, не могат дори да си представят, какво е било и как хубаво сме си живяли. Толкова са задръстени горките, че не могат една беля да измислят. Постоянно им повтарям: „НАПРАВИ ЕДНА БЕЛЯ КАТО ХОРАТА, БЕ! АМА Я НАПРАВИ ТАКА, ЧЕ ДА МЕ ИЗКЕФИШ. ДА СЕ ГОРДЕЯ С ТЕБЕ.“
    Е, да , ама не могат милите. Защото първо трябва да ни настигнат, а после да ни подминат, защото се предполага че това поколение е по-добро….. Нали? Налиии?? Налиииииии????? ….

  17. 17 vilford 13.04.2009 в 10:14

    Хехе! Все едно гледам серии от „Войната на таралежите“. Братя Мормареви да не са от вашия квартал, бате?

    Ето ти едно поздравче за „геройските бели“:

  18. 18 Ивката 14.04.2009 в 07:50

    А да затвориш една проклета бабичка в селската тоалетна на двора, за затиснеш вратата отвън и да разсипеш валериан на капки наоколо? Нали се сещаш какъв концерт правят котараците😉

  19. 19 batpep 14.04.2009 в 14:55

    ивка – винаги съм вярвал в тебе, батюото. но! – можеш още!!

    вил, не ги знам братята от коя маала са, ама филмът не е сниман в нашата. аз първата си цица съм помилвал в дупката, дето стоя повече от 20 години, там дето сега е булбанк. а първата си цигара изпуших в руините зад паметника на ленин, дето го изхвърлиха някъде и сега на негово място има некаква сосна вещица – абе точно срещу партийния дам, баш до ЦУМ.

    ванчччеее… те това ни е най-голямата мъка – децата вече не измислят бели, само смучат бира и цигари, чукат се като зайци, кесят пред мониторите и тъпеят. требе да ти кажа, че никога не ми е минавало през ум, че е геройство да пиеш бира и да трошиш бутилките след това, или да запалиш копчетата на асансьора – аз съм изтънчен човек с фантазия, това ми е твърде плебейско. ето защо виждам наченки на себе си в дъщеря ми и съм много щастлив – дано развие генетично обусловените си възможности:mrgreen:

    та: исках да ти кажа, ванче, че децата никога и по никакъв начин не са виновни за това, което са. виновни са родителите. сорка, ама е така.

    сега да помоля за извинение от всички – понеже защото е пролет, а след нея иде и лято, та няма да се виждаме често. батко ви е светла душа и обича откритите пространства и занимания значително по-различни от цъкане по клавишите на некакви прашни клавиатури.

    не че няма да се навъртам, ама нема да е често🙂

  20. 21 Ясен 22.05.2009 в 14:24

    Поздравления за написаното!
    Изпълни ме с енергия и добро настроение.
    Понеже съм малък, 89 набор, съм малко лишен от такова детство, но с приятелите правехме всичко възможно да ни е забавно за сметка на комшиите, които го заслужаваха…
    Спомням си и ми е гот.

  21. 22 satyS 27.06.2009 в 23:02

    Напълних ти отстрани с поредни коментари (честа практика ми е така накуп, много се извинявам!), но тва не мога да го пропусна просто. Такива като дядото са все хора с проблеми големи (в смисъл, никой не прави лошо от хубаво); но и на мен по ми е жал за кучо, много ми е жал. И ние сме тормозили съседи – заради котки. И куче са ни тровили, но не можахме да отмъстим тогава, бяхме в малко по-друга възраст. Гадно. Гадно.

    А за съвременните деца си абсолютно прав. Мъка, мъка. Не е нормално тва.


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s




dino-reading-animated

Байк Зона

Stop

лиценз

април 2009
M T W T F S S
« Март   Май »
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930  

дари живот!


%d bloggers like this: