11

Утре

От Казус Белев

Мъгливо утро. От чашата с кафе пред мен се вдига успокоителна струйка пара. През прозореца наднича сиво небе. Ден като безброй дни преди него? Не, различен – днес съм добър. Събудих се с тази мисъл и нищо не може да се направи.

Отпивам глътка кафе. Дали е кафе, не е ясно, но няма значение – днес съм добър. Дори усещам прилив на положителна енергия. От ъгъла на кухничката се дочува дебело басово бръмчене. Муха, едра, късноесенна. Каца на масата пред мен, мърда доволно с крила. По навик свивам вчерашен вестник на тръба, вдигам ръка… Стоп! Да не забравяме, че днес съм добър. Мухата приключва с тоалета си и отбръмчава по неотложни дела. Твар божия.

Отбивам се в банката. Докато чакам на опашката, зяпам наоколо. Модерен дизайн, стъкло, пластмаси. Предимно пластмаси. Цветни реклами по стените. „Банката, твоят приятел!“. Сещам се за „Слонът, моят приятел!“. Докато размишлявам върху словесните комбинации „банка-слон“ и „слон-магазин за фаянс“, ми идва редът. На гишето млада банкова креатура – също модерен дизайн и пластмаси. Сини порцеланови очета гледат през мен в безкрайността, леко замъглени в очакване на тринайста заплата и турски сериал в девет. Учтиво питам поради что петдесет лева са се изпарили мистериозно от сметката ми. „Вътрешни правила, господине“, ликвидира ме небрежно креатурата. Отзад – врата с табела „Директор“. Зад нея сигурно има друга – „Генерален Директор“ и така нататък, чак до вратата с надпис „Директор на Всички Директори“. Развинтеното ми въображение вижда огряна от слънцето красива равнина, осеяна с набити на кол банкови креатури. В средата на по-висок кол стърчи набит Директорът на Всички Директори. Наоколо пеят птички и… момент, казахме вече, че днес съм добър.

По пътя премазват няколко пъти пръстите на краката ми, заливат ме с кална вода от локви, изтърсват на главата ми покривки с остатъци от мазни трапези и се опитват многократно да ме прегазят с автомобил. Дреболии на фона на необятната доброта, която днес ме изпълва.

Минавам през книжния пазар и разсеяно прекарвам поглед по сергиите. Дан Браун, Дан Браун, ха!  – Дан Браун! В мръсно кашонче отдолу – опърпан Вазов. До него друго кашонче. Банани, мечтата на демокрацията. С промоция – купуваш пет кила, подаряват ти екскурзия до Виена. Оле! Добротата в мен добива носталгични отенъци.

На пътя ми внезапно се изпречва дупка. Широка, дълбока, необятно грозна. На това място миналата седмица имаше паркче с престарели липи. Чета на табелата, тук фирмата „Кольо Фичетоу Билдингс“ ще строи бизнесцентър. До мен спира възрастна женица. Очите й влажни, погледът див, страшен. Вероятно си спомня как е тичала след гълъбите през паркчето, когато е била момиченце. Разбирам я, но не мога да помогна – днес съм добър!

Най-после се прибирам. Понеже съм добър, ще понеса десет минути телевизия. Включвам уреда, от екрана ме заговаря министър. Очилца, зад тях очета като дребни маслинки. Тънки устни, неправдоподобен фалцет. Министър на Любовта в чисто финансов аспект. Крояч на бюджети прет-а-порте. Не, господа, грешите – царят не е гол! Добър съм, вярно, но не чак толкова – изключвам телевизията. Блажена тишина, нарушавана само от далечни крясъци някъде по етажите. Вероятно гледат телевизия.

Отварям витринката, в която стои сабята на прадядо ми. Изтеглям тежкото острие от ножницата. Стоманата проблясва матово. Прокарвам пръсти по гравирания надпис „Ти започни – аз ще довърша“. Прадядо ми ме гледа въпросително от пожълтялата снимка.

Днес бях добър. А утре?