лекарство

с това четиво се обогатих благодарение на ан. оставих го почти автентично, само пипнах тук-там, предимно пунктоацията 🙂

__________________________________________________________________________________

ШЕДЬОВЪР, СЪТВОРЕН ОТ АНОНИМЕН ГЕНИЙ

***

Понеже на скоро за пореден път ми биха шута, та се сетих за един по-отдавнашен подобен случай.

­­­­­­­­­***

Действието се развива в далечното лето господне 1996-то. Моя милост – вече старо куче в аскера. С какъв акъл военните ме бяха направили сапьор, не ми е ясно до ден днешен. Или не са забелязали налудничавия блуждаещ поглед, или бяха решили, че защото съм завършил техникум има шанс да различа противотанкова мина от кравешко лайно, дори за целта да ми се наложи да използвам вкусовите си рецептори.
В тогавашния момент, обаче, ме занимаваха съвсем различни проблеми – същата сутрин бях получил писмо от любимата. Писмото беше дълго към четири страници и изпълнено със солидна доза нежност. Проблемът беше, че цялото писмо би могло спокойно да се резюмира така: „Минаваш на чекии, той не е толкова хубав колкото теб, но е тук…”. Здрава женска логика, която ми се стовари като саксия с бегония върху случаен минувач. Лошото е, че когато си на 19 и си в казармата, с радост би избрал саксията.
Та седя си аз на чешмичката на плаца, гледам в една точка като току що шомполиран, долната ми челюст любопитно се е приближила до топките ми, а пръстите ми се опитват да направят от писмото парченца, видни само през електронен микроскоп.
В този момент към мен се приближава Пецата (ака – редник Петков). Пецата е рожба на едно Тетевенско село, 140 кила по чорапи и с лазурен поглед на надзирател в Централния с махмурлук. Говедото можеше да носи 40 кила противотанкови мини 20 километра, без после да си връзва прав връзките на обувките.
Пецата беше подробно запознат с настоящата ми психологическа епикриза и изобщо не одобряваше как реагирах на рутинната казармена история. Застана до мен и с ужасяващо делови глас ми съобщи, че в момента решава дали да ми тегли такъв бой, че после да ме сглобяват в лабораторни условия, или просто приятелски да ми тресне веднъж главата в чешмата и да изкара оттам всички глупости. После явно видя, че на мен лично в момента ми беше все едно дали ще ми преаранжира физиономията и с тежка въздишка, като кон на който са свалили седлото, седна и той на чешмата.
Така ни завари сержанта на взвода (дявол го знае откъде се пръкна в събота) но явно и той беше запознат с тежката участ на съцето ми и изпитанията, стоящи пред дясната ми ръка.
Предишната седмица с Пецата бяхме налепили тапети в апартамента му, строен от строителни войски. Никога не бях предполагал, че мангалите от СВ имат такова влечение към изкуството и такова свободно виждане за архитектурните форми. Явно някой беше вменил в дълг на строителите в сградата да няма нито един 90 градусов ъгъл. За да налепиш правилно тапети в такава дупка трябва или да си кривоглед астигматик, или пиян като трета смяна началник движение в БДЖ-то. Ние естествено избрахме второто и, също така естествено, се справихме блестящо със задачата. После немската овчарка на сержанта ме изведе на разходка в гората, изпика ме, изчака ме да повърна и ме прибра обратно. Но това е друга история.
Та нека се върнем при чешмичката, където в момента сержанта обясняваше на Пецата, че ни пуска гарнизонка и двамата; и той – Пецата – да вземел под ръка циврещата аморфна михлюза, тоест мен, и да налеел в мен толкова алкохол, щото да изчезнел кравешкия елемент в погледа ми.
Пецата, чинно спазвайки субординацията, прие задачата като заповед от висшестоящ и се зае с изпълнението.
Обади се на баща си – як тираджия, малко по-едър от отрочето си – който пристигна от Тетевен до Карлово за толкова време, щото после бях убеден, че стандартното оборудване на Опел Кадет включва и телепорт.
Семейство Петкови качиха мощите ми в колата и поехме обратно към Тетевенския Балкан. Започнаха да ме наливат с бира още по пътя. Опитах се да обясня, че не обичам бира, но в семейния речник на семейство Петкови словосъчетанието „не искам” се намираше някъде между глаголите „насран” и „наебан”. Така че при съотношение във водоиместването 300 към 80 кила нямах много голям избор – бях засмукал 5 бири още преди да пристигнем. Като резултат долната ми челюст започна леко да се отдалечава от топките и да се приближава към горната такава – неочакван и недостатъчно изследван свиващ ефект на „Каменица” Светло. Последва запознаване с родата – много мили хора (оказа се все пак, че най-едрият член на семейството е не бащата, а сестрата на Пецата). Проблемът ми беше подложен на обсъждане, диагнозата изяснена и лечението – одобрено: накараха ме да изпия три големи сливови ракии. Към този момент вече погледа ми беше започнал лека-полека да възвръща излъчването си на нещо, претърпяло 50 000 години еволюция.
След това започна страшното.

Оказа се че в селото празнуват изпращане на войник – едно наистина нещастно стечение на обстоятелствата. Конфигурацията беше напълно стандартна: двора на фабриката за дървени профили, много маси с бели покривки, много хора. Средно количество алкохол в кръвта на присъстващите балканджии – около 3.6 промила (ако броим и децата). Спрях да броя бирите, а и не мисля, че в този момент мозъка ми би се справил с подобни големи числа. За сметка на това започнах да говоря – предимно глупости и предимно на висок глас. Вписах се в обстановката като стара мома в секс-шоп. Хората ме харесаха; в смисъл – ей го на, и свестни софиянци имало, тоя тука му се е изместил центъра на погледа от пиене, пък и носи – абе наше момче.

В реката до фабриката защо паднах – нямам идея. Предполагам съм отишъл да пикая, което обясняваше и защо съм паднал по очи. Кога в навалицата загубих сем. Петкови и защо, по дяволите, се опитах да включа най-голямата фреза във фабриката, предизвиквайки паника – също не тая спомен.
Впоследствие, като се опитах да възстановя вечерта, се получаваха накъсани кадри, като реклама на второстепенен екшън:
…няколко от местните ме влачат/бутат/дърпат/крепят в посока към къщата на домакините ми:

–         Аре бе момче, стегни ги тия макарони, какво си се спаружил като рибарски хуй!

…аз вече сам в двора на къщата, седя и не мога да реша: дали да си легна при свинята в кочината, точно до портата, на която съм се подпрял, или да се опитам да намеря къде, по дяволите, е входа на тая къща (мътни спомени, че май имаше вход)…

…аз, отчаяно търсещ тоалетната…

…аз, седящ в основата на стълбата към втория етаж и, подскачайки от крак на крак, чакам бащата на Пецата, който пък е в горния край на стълбата, да слезе и да се разминем…

…аз, осъзнавайки след половин час подскачане на място и почти напикал се, че това горе не е бащата на Пецата, а закачалка със зимното му палто, която едва ли скоро ще слезе по стълбата…

После нещата станаха много бързо. Качих се по стълбите на втория етаж където помнех, че е тоалетната. Влетях почти тичайки, разкопчавайки си дюкяна и залитайки в предполагаемата тоалетна. Свеж полъх, ниско парапетче, ръцете се борят с дюкяна, краката бутат напред и паднах от балкончето. Оказа се, че вратата в която влетях, водела към малкото балконче на втория етаж. Как съм се преметнал – не знам. Ако бях трезвен сигурно щях да си счупя нещо.

Лошото беше, че бях отново в изходна позиция, лежащ в калта пред кочината на прасето, което вече се беше събудило и смутено грухтеше. Предполагам си мислеше нещо то рода на: „тия тъпи човеци, не могат ли да се упражняват да летят в по-свинско време, абсолютна човещина, ще спра да наддавам от това недоспиване…”
Вече не ми се пикаеше. Предполагам съм я свършил тая работа при падането – дано не е било в полет. Качих се отново по стълбата, по която, поради стечението наобстоятелсвата, вече втори път се качвах, но не бях слязъл нито веднъж.

Тихичко влязох в стята, която ми бяха дали да спя. Естествено отново обърках стаите. Любопитното е, че задачата да се движа тихо беше заела целия капацитет на мозъка ми. Само така мога да си обясня, че стигнах до средата на стаята, преди да осъзная, че в стаята свети, а в леглото майката и бащата на Пецата правят секс. Предполагам, че те са били по-изумени от мен: някакъв пиян тип, наклонен под неестествен ъгъл и стоящ прав напук на всичко, което те знаят за физиката, освен това целият в кал и с широка усмивка на лицето, изразяваща бащино благоволение към младите, които са решили да полудуват рано сутрин. Майката едва успя да промълви: „Отсрещната врата, момченце”, аз се усмихнах разбиращо и паднах. После сигурно са ме сложили да си легна.

***

Това е историята. Оттогава хич не обичам бира. Когато няколко месеца по-късно излязох от казармата, въпросната мацка ми се обеси отново на врата. За мен, обаче, нещата вече не бяха сериозни и скоро я зарязах. Не на последно място защото всеки път като правехме секс се сещах как лежа в калта до прасето и гледам учудено балкончето над мен. Не върви всеки път, като павиш секс и да те напушва смях…нали?

______________________________________________________________

Копирано от Ауди Клуб България J

(с уекинки правописни, пунтоационни и стилистични корекцийки от моя страна J )

Advertisements

4 Responses to “лекарство”


  1. 1 bozho 08.11.2012 в 17:47

    Ей, ти се появи най-после на хоризонта 😀

  2. 2 Графът 09.11.2012 в 14:01

    „далечното лето господне 1996-то“
    Ей това ми хареса най-много, направо ме хвърли в оркестъра! :Р)

  3. 3 Michel 19.04.2013 в 18:12

    Леле как съм пропуснал тая история не знам обаче луд смях ме напуши, докато четях… Кул-то-во! 😀


  1. 1 Кратки 01.12.2012 | dream keeper Trackback по 31.12.2012 в 16:14

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s




dino-reading-animated

Байк Зона

Stop

лиценз

ноември 2012
П В С Ч П С Н
« Юли   Март »
 1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930  

дари живот!


%d bloggers like this: