Archive for the 'приказките на Шехерезад' Category

Дъ Бинокъло

Аз, понеже нали уж съм софиянец, обаче баба ми Петруна се залюбила с един балкански селянин, който войникувал тъдява, та по оноговашните обичаи отишла да живее в село Борима, ловешко.

Ако имате малки деца прекрасно знаете, че лятос се чудите къде да ги денете. При наличие на село и баба проблемът изглежда разрешен. Моя милост предпочиташе да скита из задните дворчета и кофите на пл. „Св. Неделя“, да спуска гумите на гадовете, да им чупи джамовете и т.н., ама кой ме пита – родителите ми отсъдиха: отиваш на село при баба си и това е!

Там обаче освен смърдящите животни, придружени с пълчища бълхи, които изпиваха кръвта ми до капка; момчетиите, които се чудеха дали ако ме фраснат няма да ги потроша от бой; гиздавите моми, които виждаха истински софиянец; и ужасяващите черни биволи, които изсираха такива огромни лайна по кълдъръма, че можех да се разхождам отгоре като позасъхнат..  както и да е. Там обаче в една къщурка, свряна под голям плевник, живееше дядо Кольо.

Дядо Кольо беше дете, ама поостаряло. Говорехме си с часове. Разреши ми да се търкалям и да скачам в плевника, показа ми пушката си и ходихме да стрелнем с нея. Ловихме жаби и после им ядохме бутчетата. Панирани. После видях змия и се ужасих, но той я хвана, умъртви я, накисна я в специална саламура, обели я и после я ядохме. Научи ме какво е левурда и квас. Аз пък му помагах да рине на животните и да ги храни. Цедяхме сирене от млякото на овцете, така и не посмях да ги издоя тогава. Лекувахме ги, слагахме им буци сол по стените да си ближат…

Дядо Кольо беше комарджия. Това го разбрах впоследствие, но факт. Обикаляше целия свят и се връщаше ту безмерно богат, ту без пукната стотинка. Дете. Помнеше всичко и ми разказваше с идеята нищо да не разбера. Само дето нещо се беше объркал – разбирах и помня всичко. До ден днешен. Както и да е.

На някаква игра дядо Кольо спечелил бинокъл. Руски Беркут, почти три кила, голям, едно от най-добрите произведения на руската оптика от времето, когато се опитваха да бъдат на върха. 10 кратно приближение, перфектна синхронизация на бикулярите.

Аз бях някъде на 8. Мама ми беше дала 5 лева да си имам за зорзаман. И тогава баба ми ме газира. Ама яко. Няма сега да разправям защо. Аз излязох от къщата, а там ме хвана дядо ми и ме нашари с китка коприва, щото не съм слушал баба си.

Изчаках да се приберат вътре да се разправят, отидох да кажа на дядо Кольо, че си тръгвам. Той ме прегърна и ми подари руския Беркут. Прегърна ме и ми пожела на добър път. Даде ми и десет лева, да си имам.

Отидох на мегдана и зачаках автобуса за София.

…………………………………………………………………………………………

Много години минаха. Дъ Бинокъла се нагледа на много неща.

А ТИЯ ГОВЕДА ВЪВ ВИЕНА МИ ГО ВЗЕХА, ЩОТО БИЛ МНОГО ГОЛЯМ!!!

Никога няма да им го простя.

 

Хвърчащ човек

една епоха си отива, идва друга. и ние с нея си отиваме – нормално, такъв е редът на живота. а дали ни харесва… кой го е еня?

никога няма да забравя – преди мноого, твърде много години… бях хлапе, трети-четвърти клас. тръгнахме с колелетата от Света Неделя и трябваше да се сберем на Попа, ама всеки по различен маршрут – ако двама се срещнат по пътя – горят. и аз се пуснах през задните дворове – любима дестинация, бях им изучил тайнствата още при игрите на фунийки. та реших аз да се шмугна между кооперациите и в един двор преди „А. Кънчев“ качествено се пребих в един бордюр, джаснах си коляното в рамката на балканчето и седнах на плочките, да си се самосъжалявам. към мене се приближи дребно старче, седеше на една от пейките в дворчето:
– Какво стана бе, юнак?
– Ми пребих се – замалко да ревна.
– Е, случва се – сериозно казва дядката – а може ли да направя едно кръгче?
и тогава за първи и единствен път се срещнах очи в очи с Валери Петров – познах го, защото мама ми беше показвала нейни снимки с него…

Хвърчащите хора

Валери Петров

Те не идат от Космоса, те родени са тук,
но сърцата им просто са по-кристални от звук,
и виж, ето ги – литват над балкони с пране,
над калта, над сгурията в двора
и добре, че се срещат единици поне
от рода на хвърчащите хора.

А ний бутаме някакси и жени ни влекат,
а ний пием коняка си в битов някакъв кът
и говорим за глупости, важно вирейки нос
или с израз на мъдра умора
и изобщо – стараем се да не става въпрос
за рода на хвърчащите хора.

И е верно, че те не са от реалния свят,
не се срещат на тениса, нямат собствен ‘Фиат’.
Но защо ли тогава нещо тук ни боли,
щом ги видим да литват в простора –
да не би да ни спомнят, че и ний сме били
от рода на хвърчащите хора?

лекарство

с това четиво се обогатих благодарение на ан. оставих го почти автентично, само пипнах тук-там, предимно пунктоацията 🙂

__________________________________________________________________________________

ШЕДЬОВЪР, СЪТВОРЕН ОТ АНОНИМЕН ГЕНИЙ

***

Понеже на скоро за пореден път ми биха шута, та се сетих за един по-отдавнашен подобен случай.

­­­­­­­­­***

Действието се развива в далечното лето господне 1996-то. Моя милост – вече старо куче в аскера. С какъв акъл военните ме бяха направили сапьор, не ми е ясно до ден днешен. Или не са забелязали налудничавия блуждаещ поглед, или бяха решили, че защото съм завършил техникум има шанс да различа противотанкова мина от кравешко лайно, дори за целта да ми се наложи да използвам вкусовите си рецептори.
В тогавашния момент, обаче, ме занимаваха съвсем различни проблеми – същата сутрин бях получил писмо от любимата. Писмото беше дълго към четири страници и изпълнено със солидна доза нежност. Проблемът беше, че цялото писмо би могло спокойно да се резюмира така: „Минаваш на чекии, той не е толкова хубав колкото теб, но е тук…”. Здрава женска логика, която ми се стовари като саксия с бегония върху случаен минувач. Лошото е, че когато си на 19 и си в казармата, с радост би избрал саксията.
Та седя си аз на чешмичката на плаца, гледам в една точка като току що шомполиран, долната ми челюст любопитно се е приближила до топките ми, а пръстите ми се опитват да направят от писмото парченца, видни само през електронен микроскоп.
В този момент към мен се приближава Пецата (ака – редник Петков). Пецата е рожба на едно Тетевенско село, 140 кила по чорапи и с лазурен поглед на надзирател в Централния с махмурлук. Говедото можеше да носи 40 кила противотанкови мини 20 километра, без после да си връзва прав връзките на обувките.
Пецата беше подробно запознат с настоящата ми психологическа епикриза и изобщо не одобряваше как реагирах на рутинната казармена история. Застана до мен и с ужасяващо делови глас ми съобщи, че в момента решава дали да ми тегли такъв бой, че после да ме сглобяват в лабораторни условия, или просто приятелски да ми тресне веднъж главата в чешмата и да изкара оттам всички глупости. После явно видя, че на мен лично в момента ми беше все едно дали ще ми преаранжира физиономията и с тежка въздишка, като кон на който са свалили седлото, седна и той на чешмата.
Така ни завари сержанта на взвода (дявол го знае откъде се пръкна в събота) но явно и той беше запознат с тежката участ на съцето ми и изпитанията, стоящи пред дясната ми ръка.
Предишната седмица с Пецата бяхме налепили тапети в апартамента му, строен от строителни войски. Никога не бях предполагал, че мангалите от СВ имат такова влечение към изкуството и такова свободно виждане за архитектурните форми. Явно някой беше вменил в дълг на строителите в сградата да няма нито един 90 градусов ъгъл. За да налепиш правилно тапети в такава дупка трябва или да си кривоглед астигматик, или пиян като трета смяна началник движение в БДЖ-то. Ние естествено избрахме второто и, също така естествено, се справихме блестящо със задачата. После немската овчарка на сержанта ме изведе на разходка в гората, изпика ме, изчака ме да повърна и ме прибра обратно. Но това е друга история.
Та нека се върнем при чешмичката, където в момента сержанта обясняваше на Пецата, че ни пуска гарнизонка и двамата; и той – Пецата – да вземел под ръка циврещата аморфна михлюза, тоест мен, и да налеел в мен толкова алкохол, щото да изчезнел кравешкия елемент в погледа ми.
Пецата, чинно спазвайки субординацията, прие задачата като заповед от висшестоящ и се зае с изпълнението.
Обади се на баща си – як тираджия, малко по-едър от отрочето си – който пристигна от Тетевен до Карлово за толкова време, щото после бях убеден, че стандартното оборудване на Опел Кадет включва и телепорт.
Семейство Петкови качиха мощите ми в колата и поехме обратно към Тетевенския Балкан. Започнаха да ме наливат с бира още по пътя. Опитах се да обясня, че не обичам бира, но в семейния речник на семейство Петкови словосъчетанието „не искам” се намираше някъде между глаголите „насран” и „наебан”. Така че при съотношение във водоиместването 300 към 80 кила нямах много голям избор – бях засмукал 5 бири още преди да пристигнем. Като резултат долната ми челюст започна леко да се отдалечава от топките и да се приближава към горната такава – неочакван и недостатъчно изследван свиващ ефект на „Каменица” Светло. Последва запознаване с родата – много мили хора (оказа се все пак, че най-едрият член на семейството е не бащата, а сестрата на Пецата). Проблемът ми беше подложен на обсъждане, диагнозата изяснена и лечението – одобрено: накараха ме да изпия три големи сливови ракии. Към този момент вече погледа ми беше започнал лека-полека да възвръща излъчването си на нещо, претърпяло 50 000 години еволюция.
След това започна страшното. Цялата публикация ‘лекарство’

Преди години,

некъде деведесе и трета-четвърта, все още бях студент и припечелвах като портиерче в Студентския дом, срещу Парламата дето е. По онова време на тавана на сградата се помещаваше студиото на култовото радио „Тангра“. Една вечер, преди да почна да заключвам, минава Пеци (Гюзелев) и вика:

– Адаш, ти ше ходиш ли на концерта?

– Къв концерт бе, нищо не знам.

– Ми Кръпката е домъкнал едни юнаци, след малко ще къртят театралния салон.

Бря!

Мотая се аз напред-назад из сградата, обаче ме чопли – ключовете от ложата на салона са ми в джобовете, пък аз се прая на некъф, дето не съм.

Изпозаключих там квото трябва, па отидох до едно дюкянче на „Шишман“, зех три бирки и пак се върнах в портиерската будка. Изпих едната бирка, потънал в размисъл. Ако някой ме хванеше да правя това, което мислех да направя – директно щяха да ме уволнят. След което взех другите две бирки в ръка, взех и ключовете и отворих вратата на ложите на театралния салон.

Тогава станах свидетел на ето това:

http://www.youtube.com/watch?v=hrP1s-M-uUU

А после си е*а мамата и в сешъна се включиха и Кръпката и Еко, и Пепи, и Владо Хармониката…

… и аз си танцувах сам в тъмнината, а животът ми се променяше.

Тогава обяви за този сешън нямаше. И ако не беце Пеци – аз никога нямаше да съм същия.

Да спрем тая АКТА!

Знам, че звукозаписните компании страдат от свободния обмен в интернет, обаче мене па ме бОли гъзо за тях. Самите музиканти не страдат кой знае колко от това, по-умните отдавна се ориентираха и концертират, и издават албуми, и си трупат кинти, дреме им.

Това, което АКТА може да направи по отношение на правата на творците е да ни спре обявите за техните изяви, нищо повече.

Всички тези кърлежи искат ние да не присъстваме на това:

http://www.youtube.com/watch?v=GUvP6OY4TAk

а да купуваме произведеното от тях това:

http://www.youtube.com/watch?v=mzX0rhF8buo

Искат да ни отнемат правото да мислим. Да преценяваме и да избираме.

Аз лично не съм щастлив от това.

ФАКТА!

нирвана

– тати, не искам да ми пеят жени, пусни ми мъже, и да е по-бързичък рокенрол, моля.

– да ти пусна бате гошо?

– става.

слушаме известно време бате ви гошо, като пътьом прасваме един „левски рокендрол“. диването нещо се суе:

– татии… може ли да ми пуснеш оня.

– кой бе, тати?

– един дебел с бяла коса. дето има и други.

(тук ще ви спестя догадките си, минавам направо към следващото ниво:)

– добре де, А той на какво свири?

– той свири на пиано и с едната ръка ги кара другите да правят нещо.

– да не е един с бяла коса, вързана на опашка?

– ДАА!

та така – детето само си избра да гледа не покемон, не костенурките нинджа, не розовите понита, не пеперудените феи или неква друга гняс, а концерта на деда ви джон лорд.

ебаси – колко съм щастлив 😀

накануне (само за запознати)

в навечерието на.. ъъ… женския празник искам да ви питам нещо:

всички вие вероятно знаете, че повечето мъже притежават полов орган, наречен от древните латини тестикул. сега – вероятно знаете и че този орган освен че обичайно е в тандем, има и много имена – в нашия език поне. така. вие може и да не знаете но аз зная, че в езика няма нищо случайно и излишно. всяка дума означава нещо. ето защо ми е интересно да определите що ще да означава, примерно:

– ташки
– топки
– мъдури (мъде, муде и подобни)
– кълбета
– яя
– орехчета
– макари

и т.н.

ще се радвам да допълните лексикалния ми запас, както и въображението 🙂

дзен

последните изцепки на цвъ цвъ и буболино директно ме халосаха с онзи специфичен спазъм, който води до неминуемо облекчение в хладното величие на порцелановия мавзолей. където пък стигнах до духовен оргазъм, запознавайки се с част от творчеството на колегата иван стамболов. а после се сетих за виктор и ми стана някак тъжно.

ето защо си отворих една биричка.


dino-reading-animated

Байк Зона

Stop

лиценз

февруари 2020
П В С Ч П С Н
« окт.    
 12
3456789
10111213141516
17181920212223
242526272829  

дари живот!