Archive Page 2

Бунтът на Уморените

Пред нас управници –

потни, потънали в грях

и във дебели възглавници;

оядени от

вековната злоба

на роба.

А ний – уморени

от години безпътица

с усмивки и шеги –

не ни е до игри.

старческо

аз съм стар човек – бил съм на всички барикади в София. много ви обичам, приятели, и искам да споделя няколко неща с вас:

първо сваляхме Луканов и шайката му, бая бой ядохме тогава. причините са многобройни, ако искате мога да ги изредя.
вие вероятно не ги помните тези времена, но аз помня. помня, защото по това време повечето от моите прекрасни приятели свиха куфарите и заминаха през девет планини в десета, през девет морета в петнадесето. оставиха ме почти сам.

след това имаше време, когато целият народ си взе глътка въздух, защото държавата я управляваха десни партии.

после сваляхме Виденов и шайката му, бая бой ядохме тогава. причините са многобройни, ако искате мога да ги изредя. вие вероятно не ги помните тези времена, но аз помня. помня, защото времената на Луканов и Виденов убиха майка ми.

после дълги години плувахме в безвремие. уж нещо се случваше а всъщност нищо не се случваше.

а сега сме тръгнали да сваляме шайката на Станишев. бой никакъв не сме яли, поне засега.
причините ги знаете. и няма какво да помните.

но вие сте млади и не знаете. въодушевени от осъзнаването колко сме силни, очаровани от красивия ни протест, замяни от духовността, която струи от всички нас, вие не си давате сметка за един простичък факт:

КОМУНИСТ И ЦИГАНИН РАЗБИРАТ САМО ОТ ГЬОСТЕРИЦА. МАРИЗ. КЬОТЕК.

истината е, че само с красота, духовност и шеги няма да стане. те чакат времето да ни смачка – да ни писне да висим по площадите, да се сплескаме от жегите, да отидем на почивка, да се захванем със занемарените си проекти… да им опразним площадите, за да могат да продължават подмолните си, мръсни дела.

ако нашият мирен и красив протест постигне нещо – това ще е първият такъв протест в човешката история, който го е направил.

ще ми се да е така, но едва ли.

***

днес бях на рожден ден при баща ми и не се скарахме.

или той е помъдрял, или аз съм остарял.

вълче време

едва ли е необходимо да разправям колко хубав беше концертът снощи – ФСБ винаги са правили страхотни концерти. но и този път бях впечатлен – музикантът се казва Румен Бояджиев – син и е вероятно най-якият (във всички смислове) млад барабанист под това старо Слънце.

безгрешен. мъжкар. Музикант.

пиша това с дълбока благодарност към късмета ми (в лицето на любимото Зи Радио), който ме обдари с два гратиса, поради което Ния успя да заспи на първия си рок концерт, а Вуйчето втвърди убеждението си, че е дърт 🙂

а който не дойде – нали си знае..

ФСБ

тези хора вместо да се правят на мъченици и с поза да си качват показно албумите в интернет, да бяха издали едно читаво DVD с този прекрасен концерт (след като, обвити във величие, направиха само три); лично аз щях да закупя двадесетина диска и да ги разпратя на приятели по света:

лекарство

с това четиво се обогатих благодарение на ан. оставих го почти автентично, само пипнах тук-там, предимно пунктоацията 🙂

__________________________________________________________________________________

ШЕДЬОВЪР, СЪТВОРЕН ОТ АНОНИМЕН ГЕНИЙ

***

Понеже на скоро за пореден път ми биха шута, та се сетих за един по-отдавнашен подобен случай.

­­­­­­­­­***

Действието се развива в далечното лето господне 1996-то. Моя милост – вече старо куче в аскера. С какъв акъл военните ме бяха направили сапьор, не ми е ясно до ден днешен. Или не са забелязали налудничавия блуждаещ поглед, или бяха решили, че защото съм завършил техникум има шанс да различа противотанкова мина от кравешко лайно, дори за целта да ми се наложи да използвам вкусовите си рецептори.
В тогавашния момент, обаче, ме занимаваха съвсем различни проблеми – същата сутрин бях получил писмо от любимата. Писмото беше дълго към четири страници и изпълнено със солидна доза нежност. Проблемът беше, че цялото писмо би могло спокойно да се резюмира така: „Минаваш на чекии, той не е толкова хубав колкото теб, но е тук…”. Здрава женска логика, която ми се стовари като саксия с бегония върху случаен минувач. Лошото е, че когато си на 19 и си в казармата, с радост би избрал саксията.
Та седя си аз на чешмичката на плаца, гледам в една точка като току що шомполиран, долната ми челюст любопитно се е приближила до топките ми, а пръстите ми се опитват да направят от писмото парченца, видни само през електронен микроскоп.
В този момент към мен се приближава Пецата (ака – редник Петков). Пецата е рожба на едно Тетевенско село, 140 кила по чорапи и с лазурен поглед на надзирател в Централния с махмурлук. Говедото можеше да носи 40 кила противотанкови мини 20 километра, без после да си връзва прав връзките на обувките.
Пецата беше подробно запознат с настоящата ми психологическа епикриза и изобщо не одобряваше как реагирах на рутинната казармена история. Застана до мен и с ужасяващо делови глас ми съобщи, че в момента решава дали да ми тегли такъв бой, че после да ме сглобяват в лабораторни условия, или просто приятелски да ми тресне веднъж главата в чешмата и да изкара оттам всички глупости. После явно видя, че на мен лично в момента ми беше все едно дали ще ми преаранжира физиономията и с тежка въздишка, като кон на който са свалили седлото, седна и той на чешмата.
Така ни завари сержанта на взвода (дявол го знае откъде се пръкна в събота) но явно и той беше запознат с тежката участ на съцето ми и изпитанията, стоящи пред дясната ми ръка.
Предишната седмица с Пецата бяхме налепили тапети в апартамента му, строен от строителни войски. Никога не бях предполагал, че мангалите от СВ имат такова влечение към изкуството и такова свободно виждане за архитектурните форми. Явно някой беше вменил в дълг на строителите в сградата да няма нито един 90 градусов ъгъл. За да налепиш правилно тапети в такава дупка трябва или да си кривоглед астигматик, или пиян като трета смяна началник движение в БДЖ-то. Ние естествено избрахме второто и, също така естествено, се справихме блестящо със задачата. После немската овчарка на сержанта ме изведе на разходка в гората, изпика ме, изчака ме да повърна и ме прибра обратно. Но това е друга история.
Та нека се върнем при чешмичката, където в момента сержанта обясняваше на Пецата, че ни пуска гарнизонка и двамата; и той – Пецата – да вземел под ръка циврещата аморфна михлюза, тоест мен, и да налеел в мен толкова алкохол, щото да изчезнел кравешкия елемент в погледа ми.
Пецата, чинно спазвайки субординацията, прие задачата като заповед от висшестоящ и се зае с изпълнението.
Обади се на баща си – як тираджия, малко по-едър от отрочето си – който пристигна от Тетевен до Карлово за толкова време, щото после бях убеден, че стандартното оборудване на Опел Кадет включва и телепорт.
Семейство Петкови качиха мощите ми в колата и поехме обратно към Тетевенския Балкан. Започнаха да ме наливат с бира още по пътя. Опитах се да обясня, че не обичам бира, но в семейния речник на семейство Петкови словосъчетанието „не искам” се намираше някъде между глаголите „насран” и „наебан”. Така че при съотношение във водоиместването 300 към 80 кила нямах много голям избор – бях засмукал 5 бири още преди да пристигнем. Като резултат долната ми челюст започна леко да се отдалечава от топките и да се приближава към горната такава – неочакван и недостатъчно изследван свиващ ефект на „Каменица” Светло. Последва запознаване с родата – много мили хора (оказа се все пак, че най-едрият член на семейството е не бащата, а сестрата на Пецата). Проблемът ми беше подложен на обсъждане, диагнозата изяснена и лечението – одобрено: накараха ме да изпия три големи сливови ракии. Към този момент вече погледа ми беше започнал лека-полека да възвръща излъчването си на нещо, претърпяло 50 000 години еволюция.
След това започна страшното. Цялата публикация ‘лекарство’

КИКИМОРА

след снощния концерт и след като преспах – вече със сигурност мога да кажа:

„Кикимора“ са най-добрата българска, па и не само, рок група!

гледах/слушах ги под лупа/стетоскоп, благодарение на слабата посещаемост можах да ги наблюдавам буквално от 5 метра и – представяте ли си?! – дори АЗ (пепи мрънкалото) не намерих слабо място в изпълнението им. е, вокалът по едно време забрави текста малко, ама карай, името си нали помни 🙂

КИКИМОРА

китари – без забележки. и лийд, и ритъм, и бас. пък и рядкост е да видиш рок басист да забива с пръсти, без да звучи фънки.
вокали – без забележки. също рядкост. е, по едно време си забрави текста, но какво пък – ако знаете аз колко по-значими неща забравям.. :))
клавири – без забележки. въпреки невръстната му възраст арпежите на това момче направо ми завъртяха главата!
дръм – в България, пък и не само – еми НЯМА ТАКЪВ БАРАБАНИСТ! а който има забележки към него спокойно и бавно може да си ги завре в.


dino-reading-animated

Байк Зона

Stop

лиценз

юли 2017
П В С Ч П С Н
« Февр    
 12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31  

дари живот!