преди години..

преди толкова много години.. седяхме с Дедо в задния двор и се чудехме кой какво да напише на ученическата си чанта.

– аз на моята ще напиша PINK FLOYD – заявих.
– и стена ще нарисувам!

– е, тогава аз ще напиша E.L.O. на моята – рече Дедо.
– и нищо няма да рисувам.

аз стена не нарисувах тогава, понеже нищо никога не съм могъл да нарисувам. Дедо, който е страхотен художник още откак се е родил, също нищо не нарисува, но после изрисува цяла тетрадка с някакви същества, лайноядци ги нарекохме, която аз изгубих някъде из бурите на живота. рисуваше и ноо яки цицорести мадами по чиновете, обаче даскалите ни хванаха и трябваше да ги изтрием всичките.

ей такива некви 🙂

Почивай в мир!

вчера най-страшното, което видях, не е младият инженер, който погребахме. дори не е младата вдовица и детенцето, които той не може да обгрижва вече.

всичко се корени в нелепото информационно табло. (надявам се да не знаете, че на Централни софийски гробища, точно над ритуалната зала има светлинно табло – същото като в КАТ – съответното лице и приемният му час). да оставим настрана омазаният червен килим, водещ към тленните останки и досадната лелка, която наратираше също толкова скучно, колкото и на сватбата ни.

зная, че не можем само да се раждаме, силата на Живота е в Смъртта. зная и че близките на Кермит са се постарали да направят най-доброто за изпращането му отвъд.

но моля – когато дойде моя ред недейте да мъчите мене и приятелите ми по този начин. не ми носете цветя – тогава те няма да ме радват. заровете останките ми в някоя долчинка, на майната си в чукарите – тогава ще зная, че сте отишли там, за да почетете паметта ми, не по задължение, по списък. и дори да не сте повече от един – все ми е тая.

почивай в мир, Жабок!
ние тука имаме още едно-друго да свършим – и пак ще сме заедно 🙂