ФСБ

тези хора вместо да се правят на мъченици и с поза да си качват показно албумите в интернет, да бяха издали едно читаво DVD с този прекрасен концерт (след като, обвити във величие, направиха само три); лично аз щях да закупя двадесетина диска и да ги разпратя на приятели по света:

лекарство

с това четиво се обогатих благодарение на ан. оставих го почти автентично, само пипнах тук-там, предимно пунктоацията 🙂

__________________________________________________________________________________

ШЕДЬОВЪР, СЪТВОРЕН ОТ АНОНИМЕН ГЕНИЙ

***

Понеже на скоро за пореден път ми биха шута, та се сетих за един по-отдавнашен подобен случай.

­­­­­­­­­***

Действието се развива в далечното лето господне 1996-то. Моя милост – вече старо куче в аскера. С какъв акъл военните ме бяха направили сапьор, не ми е ясно до ден днешен. Или не са забелязали налудничавия блуждаещ поглед, или бяха решили, че защото съм завършил техникум има шанс да различа противотанкова мина от кравешко лайно, дори за целта да ми се наложи да използвам вкусовите си рецептори.
В тогавашния момент, обаче, ме занимаваха съвсем различни проблеми – същата сутрин бях получил писмо от любимата. Писмото беше дълго към четири страници и изпълнено със солидна доза нежност. Проблемът беше, че цялото писмо би могло спокойно да се резюмира така: „Минаваш на чекии, той не е толкова хубав колкото теб, но е тук…”. Здрава женска логика, която ми се стовари като саксия с бегония върху случаен минувач. Лошото е, че когато си на 19 и си в казармата, с радост би избрал саксията.
Та седя си аз на чешмичката на плаца, гледам в една точка като току що шомполиран, долната ми челюст любопитно се е приближила до топките ми, а пръстите ми се опитват да направят от писмото парченца, видни само през електронен микроскоп.
В този момент към мен се приближава Пецата (ака – редник Петков). Пецата е рожба на едно Тетевенско село, 140 кила по чорапи и с лазурен поглед на надзирател в Централния с махмурлук. Говедото можеше да носи 40 кила противотанкови мини 20 километра, без после да си връзва прав връзките на обувките.
Пецата беше подробно запознат с настоящата ми психологическа епикриза и изобщо не одобряваше как реагирах на рутинната казармена история. Застана до мен и с ужасяващо делови глас ми съобщи, че в момента решава дали да ми тегли такъв бой, че после да ме сглобяват в лабораторни условия, или просто приятелски да ми тресне веднъж главата в чешмата и да изкара оттам всички глупости. После явно видя, че на мен лично в момента ми беше все едно дали ще ми преаранжира физиономията и с тежка въздишка, като кон на който са свалили седлото, седна и той на чешмата.
Така ни завари сержанта на взвода (дявол го знае откъде се пръкна в събота) но явно и той беше запознат с тежката участ на съцето ми и изпитанията, стоящи пред дясната ми ръка.
Предишната седмица с Пецата бяхме налепили тапети в апартамента му, строен от строителни войски. Никога не бях предполагал, че мангалите от СВ имат такова влечение към изкуството и такова свободно виждане за архитектурните форми. Явно някой беше вменил в дълг на строителите в сградата да няма нито един 90 градусов ъгъл. За да налепиш правилно тапети в такава дупка трябва или да си кривоглед астигматик, или пиян като трета смяна началник движение в БДЖ-то. Ние естествено избрахме второто и, също така естествено, се справихме блестящо със задачата. После немската овчарка на сержанта ме изведе на разходка в гората, изпика ме, изчака ме да повърна и ме прибра обратно. Но това е друга история.
Та нека се върнем при чешмичката, където в момента сержанта обясняваше на Пецата, че ни пуска гарнизонка и двамата; и той – Пецата – да вземел под ръка циврещата аморфна михлюза, тоест мен, и да налеел в мен толкова алкохол, щото да изчезнел кравешкия елемент в погледа ми.
Пецата, чинно спазвайки субординацията, прие задачата като заповед от висшестоящ и се зае с изпълнението.
Обади се на баща си – як тираджия, малко по-едър от отрочето си – който пристигна от Тетевен до Карлово за толкова време, щото после бях убеден, че стандартното оборудване на Опел Кадет включва и телепорт.
Семейство Петкови качиха мощите ми в колата и поехме обратно към Тетевенския Балкан. Започнаха да ме наливат с бира още по пътя. Опитах се да обясня, че не обичам бира, но в семейния речник на семейство Петкови словосъчетанието „не искам” се намираше някъде между глаголите „насран” и „наебан”. Така че при съотношение във водоиместването 300 към 80 кила нямах много голям избор – бях засмукал 5 бири още преди да пристигнем. Като резултат долната ми челюст започна леко да се отдалечава от топките и да се приближава към горната такава – неочакван и недостатъчно изследван свиващ ефект на „Каменица” Светло. Последва запознаване с родата – много мили хора (оказа се все пак, че най-едрият член на семейството е не бащата, а сестрата на Пецата). Проблемът ми беше подложен на обсъждане, диагнозата изяснена и лечението – одобрено: накараха ме да изпия три големи сливови ракии. Към този момент вече погледа ми беше започнал лека-полека да възвръща излъчването си на нещо, претърпяло 50 000 години еволюция.
След това започна страшното.