ния и пеперудата

вечер пред камината. сгушили сме се на дивана с по чаша кой каквото и ния въодушевено ни разказва как лятото с баба си като ходили в гората на разходка, и как една пеперуда взела, че внезапно излетяла от едно цвете, и й се ударила в носа.

– лелее, верно ли бе, тати! ама то сигурно много я е заболяло, тая пеперуда!!

(кратък размисъл)

– еми така е!  като не си гледа в крилата…

защо

такива хора се раждат толкова рядко?

от тази порода само цимерман все още е жив, макар че и той вече чука на райските врати..

а други не се раждат

без заглавие 2

„Вместо да се поучи, че не е в състояние да извърши великото и направо да си го признае (…), бездарникът си въобразява, че ще може да го направи, ако се сдружи с още няколко бездарници.“

Сьорен Киркегор, Из „Страх и трепет“

без заглавие

„Въпросът не е в това, дали нашите методи са добри или лоши, а в това, доколко са успешни. (…) И ние плюем на всеки, който е против тях.“
Йозеф Паул Гьобелс, Из реч, произнесена
на 18.ІІ.1943 г. в Двореца на спорта в Берлин.

Ако намирате прилики с изказвания на …членове на настоящото българско правителство, те не са случайни.
(Това е цитат от пост на мой приятел, който, за щастие, живее далеч оттук. Ние само скромно можем да добавим, че пътят към ада ако не винаги, то обикновено е постлан с добри намерения.)

апять

баба ви ана-фрида, щото в предишната ми публикация съдържанието на линка беше премахнато от тюбата, а не бива така:

очакваме новини от бабите, аз вече имам некои, но не са за споделяне 🙂

преразказ по картинка

никой не ми се хвана на въдичката с боговете и религиите.

но не ви виня – доколкото се познавам и аз не бих се осмелил да дебатирам с нещо толкова подготвено и подмолно, като себе си. въпреки че не виждам нищо .. специално в това да станеш за смях. на определени хора това им е професията, все пак, и тя се счита за престижна.

но както и да е – ето, сега предлагам на нашето внимание една мънинка частичка от софийските графити. специално съм подбрал тази композиция, тъй като според мене читающите този блог са както интелигентни, образовани, красиви и чаровни, така и креативни.

правилата са си старите – всеки може да каже каквото му хрумне относно … ъъ.. това творение. естествено, правилата за добрия тон си ги знаете, не е неоходимо да се повтарям, нали?

НАЛИ?

а така.

и така:

предлагам на нашето внимание за обсъждане следната творба:

както питаха пернатите другарки в училище едно време:

– а какво е искал да каже авторът с това?

бисквитите

Бисквитите

от Великия Дъглас Адамс

Това се случи с действителна личност и действителната личност съм аз. Бях на гарата. Беше април 1976-а в Кеймбридж, Великобритания. Бях подранил за влака. Не бях прочел правилно разписанието. Купих си вестник с кръстословица, кафе и кутия бисквити. Седнах на една маса. Много ви моля, представете си сцената. Много е важно да си я представите с всички подробности. Ето ги масата, вестникът, чашата с кафе и кутията с бисквити. Ето го и човекът от другата страна на масата, съвсем обикновен мъж с костюм и куфарче. Изобщо нямаше вид на човек, който ще извърши странна постъпка. Но той извърши следното: изведнъж се наведе напред, взе кутията с бисквити, отвори я, извади една бисквита и я изяде. Ето това е нещо, с което, бих казал, британците се справят много трудно. В наследствеността, семейната среда и обучението ни няма нищо, което да ни научи как да се справим с някой, който посред бял ден ти яде бисквитите. Предполагам се досещате какво щеше да стане, ако това се беше случило в южен Лос Анжелес. Стрелба, хеликоптери, Си Ен Ен, знаете как става… Но в крайна сметка направих онова, което би направил всеки англичанин с неблагороден произход: игнорирах го. И се зачетох във вестника, отпих глътка кафе, опитах се да разбера нещо от статията, не разбрах нищо и си помислих: „Ами сега какво ще правя?“ В крайна сметка го измислих: „Нищо. Ще се наложи да го преглътна“ и с всичка сила се опитах да не забележа факта, че кутията вече е мистериозно отворена. Взех си една бисквита. Реших: „Това ще го постави на мястото му“. Но това не го постави на мястото му, защото само след секунда той го направи отново. Взе си още една бисквита. След като не го бях споменал първия път, сега повдигането на въпроса ми се стори още по трудно. „Извинете ме, нямаше как да не забележа…“ Искам да кажа, че не става. Така изядохме целия пакет. Като казвам „целия“, имам предвид, че вътре имаше не повече от осем бисквити, но изяждането им продължи сякаш цял живот. Той вземаше една, аз вземах една, той вземаше една, аз вземах една. След като ги свършихме, той стана и си тръгна. Е, разменихме си многозначителни погледи и той си тръгна, а аз въздъхнах с облекчение и се успокоих. Влакът ми пристигаше всеки момент и аз отместих недопитото си кафе, изправих се, събрах вестника и видях под него моите бисквити. Любимият ми момент от цялата история е, че през последния четвърт век из Англия броди един съвършено нормален човек, който може да ви разкаже съвсем същата история, само че без поантата накрая.

относно боговете

кротко и смирено се надявам на дискусия:

http://www.guardian.co.uk/commentisfree/belief/video/2009/dec/19/terry-pratchett-religion