свински шол с изненада

свински шол не бех виждал досега. изненадата беше кога ми го показаха.

първата порция реших да я правим на яхния. ама жената така го размрази месото у микровелето, че оно почти се беше поопекло, некакво. развъртех една оризено-лучено-морковено-шолова яхния, ама нещо не ми се получи. месото свинееше. жалко, че Духчо го нямаше.

с втората половина на порциона (бабата така ги купува – по кило и канче 🙂 ) решихме да правим друго. начи орезах тлъстото и – грях, не грях – го фърлих у кофата. требе да знаете, че при шола слузестото е около една трета. Бъшо (японците му викат Башо), дето го убих, щото ми е приятел, яката щеше да намаже; а помиярчетата наоколо нищо не са ми направили, та да ги храня. както и да е.

после земах една чикийка и набодох яката мисото – ама у сека дупка турнах по парченце чесън. ама бая бодох – ако да мирише. обилно го полях с бира, нищо че сърцето плачеше, кървеше. аа – преди туй го бех уекинко посолил, па и църен пиперец турнах. и оная, убавата подправка – Унисос. па и като се замислим – и едно-друго турнах, нали рзбираш.

така.

гея

в пътуването си нанякъде по тази земя, в днешния си литературнически преглед, ще представя две неща:

първото е едно, което бях забравил. тоест нещото не съм забравял, забравих добрата формулировка. припомни ми го блогът на денис.

второто е от страниците на единствения сравнително нормален (за сега) вестник „сега“:

по-добрият град

Аз съм софиянец. При това – един от малкото „брутални“ софиянци. Софиянец съм до такава степен, че имам снимка на дядо ми, който си играе в Градската градина (така викахме едно време на градинката пред Театъра). Помня, че на мястото на НДК имаше някви грозни постройки, казарми май, а трамвая минаваше от другата страна на църквата „Св. Неделя“, щото от отсамната бяха градските кенефи. Един нещастен софиянец, всъщност – като дете по време на лятната ваканция, когато всички си отиваха на село или на вилата, аз обикалях сам и нещастен уличките в махалата, щото вилата ми е в кв.“Дървеница“, където също нямаше деца и по същата причина, поради която нямаше и в центъра.
Та от висотата на моето софиянство твърде често напоследък си задавам въпроса – в кой друг град бих живял. Доста съм пътувал, бил съм в дълги командировки из редица български градове, обаче във всеки от тях ми е писвало на четвъртия – петия ден. Не знам защо, но мръсната, воняща психиатрия, наречена София, по някое време започва да ми липсва. Колкото и невероятно да звучи.
Наскоро обаче се върнахме от една командировка във Варна и забелязах, че в личностен план нещата са се променили коренно: докато бяхме във Варна София не ми е липсвала нито за миг, напротив – сега ми липсва Варна. Този красив крайморски град, в който бризът прогонва дневната горещина от чистите улици, „задръстванията“ са просто смешни в очите на софиянеца, хората са спокойни и ведри. Град, в който жените са невероятно красиви и поддържани. Русянки и те са убави, ама малко са ми плосички. Шумналийки пък са прекалено цицорести. Заралийки пък ни съ поддържат много-много, майните са мързеливички, макетата са твърде гламави…
А варненки… Ееехх…

Чеки, че се увлякох нещо 🙂

по пътя*

Преди време ви разказах за една случка. Оттогава много вода изтече, но това, което ми се случи днес, е камъчето, което обърна колата на моето мълчание.

при пеци

винаги съм вярвал, че човек требе да пише за онова, което познава най-добре.

ето защо ще пиша за кръчметата.

имам предвид ИСТИНСКИТЕ кръчмета, не ония псевдо-кръчмета, с тежките завеси, трите ката покривки и десетината прибора, където срещу десетки левове можеш да се насладиш на пържола с размер на бебешка буйка и почти същия вкус. тези кръчмета не са за хранене, те за парвенютата са нещо като опашките за старците – място за социални контакти. ще ви разкажа за едно истинско кръчме.

за жените

интересно нещо (което много харесвам) са жените. странни едни такива, мекички.

няма по-

слушам си страхотното радио Мила и, клатейки глава и щастливо ухилен, си пия бира. и ми се чини, че си мисля:
– няма по-чист, поднесен професионално, твърд и здрав рокендрол от този на Дийп Пурпле.
– няма по-плътен и щурав блус от този на гламавите Ацедеце. може би само този на Стиви Рей.
– няма по-свеж поток Музика от този на дъртите котаци Травелинг Уилбърис. няма. точка.
– няма по-красив и човешки джаз от този на Елла и Луи(с). пък и по-добър дует като че ли няма.
– няма по-суров и същевременно раним мъж от Висоцки.
– няма по-странни птици от Дъ Кюър.
– няма по-мазни и слузести псевдо-рокери от Скорпиънс. Е, може би Алис Купър. или пък Кис.
– няма по-дърт ненормалник от Мик Джагър. може би само Кийт Ричардс. или Джери Лий.
– няма по-лигав сър от Пол Маккартни. ама аз пък не познавам много сърове.
– няма по-гениален невротик от Джон Ленън.
– няма по-пропит от Музиката педераст (ий – ся Сталик вече ще подскочи :)) от Фреди Мъркюри. вероятно само Елтън Джон. или Майкъл Стайп.
– няма по-нежен изпълнител от Елвис (да ви видя бикините!!!)
– няма по-симпатични скатъри от Маднес. (ой! ой!)
– няма по-музикантски пънк от този на Той Долс. (ОЙ, ОЙ, ОЙ!!!)
– няма по-………………………………………………
…

абе няма по-готино радио в родния ефир от Мила!!! единственото радио, което след смяната на собствениците си стана още по-добро.

не знам кой му реди плейлиста, въпреки че подозирам един. ама ако знаех със сигурност, щях да го намеря и да го черпя с квото там пие дорде не почне да му излазя от отвърстията 🙂

Да си ходя…

от Георги Едрев

ВЕТРОВЕ
Със всички в този свят се разплатих.
Готов съм и за рая, и за ада.
Каквото се полагаше, изпих.
Останалото го раздадох.

Вися сега като разпран хастар
и ветрове отвсякъде ме веят.
Безкраен е жестокият кошмар
баща дете да надживее.

Пред някого все пак ще се явя –
дали пред Дявола, или пред Бога –
да чуя съдбоносните слова:
„Грешил си – но и страдал много.“

СИНОПТИК

Студени ветрове нахлуват
и няма скоро да се стопли.
Аз знам, че времето е хубаво,
когато срещам твоя поглед.