Дъ Бинокъло

Аз, понеже нали уж съм софиянец, обаче баба ми Петруна се залюбила с един балкански селянин, който войникувал тъдява, та по оноговашните обичаи отишла да живее в село Борима, ловешко.

Ако имате малки деца прекрасно знаете, че лятос се чудите къде да ги денете. При наличие на село и баба проблемът изглежда разрешен. Моя милост предпочиташе да скита из задните дворчета и кофите на пл. „Св. Неделя“, да спуска гумите на гадовете, да им чупи джамовете и т.н., ама кой ме пита – родителите ми отсъдиха: отиваш на село при баба си и това е!

Там обаче освен смърдящите животни, придружени с пълчища бълхи, които изпиваха кръвта ми до капка; момчетиите, които се чудеха дали ако ме фраснат няма да ги потроша от бой; гиздавите моми, които виждаха истински софиянец; и ужасяващите черни биволи, които изсираха такива огромни лайна по кълдъръма, че можех да се разхождам отгоре като позасъхнат..  както и да е. Там обаче в една къщурка, свряна под голям плевник, живееше дядо Кольо.

Дядо Кольо беше дете, ама поостаряло. Говорехме си с часове. Разреши ми да се търкалям и да скачам в плевника, показа ми пушката си и ходихме да стрелнем с нея. Ловихме жаби и после им ядохме бутчетата. Панирани. После видях змия и се ужасих, но той я хвана, умъртви я, накисна я в специална саламура, обели я и после я ядохме. Научи ме какво е левурда и квас. Аз пък му помагах да рине на животните и да ги храни. Цедяхме сирене от млякото на овцете, така и не посмях да ги издоя тогава. Лекувахме ги, слагахме им буци сол по стените да си ближат…

Дядо Кольо беше комарджия. Това го разбрах впоследствие, но факт. Обикаляше целия свят и се връщаше ту безмерно богат, ту без пукната стотинка. Дете. Помнеше всичко и ми разказваше с идеята нищо да не разбера. Само дето нещо се беше объркал – разбирах и помня всичко. До ден днешен. Както и да е.

На някаква игра дядо Кольо спечелил бинокъл. Руски Беркут, почти три кила, голям, едно от най-добрите произведения на руската оптика от времето, когато се опитваха да бъдат на върха. 10 кратно приближение, перфектна синхронизация на бикулярите.

Аз бях някъде на 8. Мама ми беше дала 5 лева да си имам за зорзаман. И тогава баба ми ме газира. Ама яко. Няма сега да разправям защо. Аз излязох от къщата, а там ме хвана дядо ми и ме нашари с китка коприва, щото не съм слушал баба си.

Изчаках да се приберат вътре да се разправят, отидох да кажа на дядо Кольо, че си тръгвам. Той ме прегърна и ми подари руския Беркут. Прегърна ме и ми пожела на добър път. Даде ми и десет лева, да си имам.

Отидох на мегдана и зачаках автобуса за София.

…………………………………………………………………………………………

Много години минаха. Дъ Бинокъла се нагледа на много неща.

А ТИЯ ГОВЕДА ВЪВ ВИЕНА МИ ГО ВЗЕХА, ЩОТО БИЛ МНОГО ГОЛЯМ!!!

Никога няма да им го простя.

 

Съсофиянците

отдавна не бях се отбивал тук, юуу…

е нищо де 🙂

писал съм и за селяните, и за гиздарите, но съсофиянците наскоро ги осмислих.

понеже защото е твърде сложно да опиша в няколко реда тези същества, ще се опитам да ги охарактеризирам първо:

1. съсофиянецът е живеещ отдавна в София. а може също и да е безценно чедо на хора, живеещи отдавна в София. или около София.

2. съсофиянецът е човекът, търпеливо изчакващ да му отвориш входната врата, докато на ръцете ти висят две тежки торби, съчетани с три малки деца наоколо

3. съсофиянецът е този, който гръмогласно се смее, когато почистваш кварталната градинка

4. съсофиянецът паркира колата си както му дойде (не зависи от пол, проверил съм).

5. съсофиянецът на светофар гледа да мине. не гледа какъв цвят му свети въпросният светофар.

6. съсофиянецът е интересен шофьор – от типа „бе то правилата са си правила, ама ти ЗАЩО ми се пречкаш, А“?

………………

мога още много да продължавам, но дано се включите и вие, защото аз съм … ами… уморен.

уважаеми съсофиянци 🙂

Шевицата

който тази вечер не беше в НДК и не се наслади на танцовия спектакъл „Шевицата“, спокойно може да се заапе за гъзо.
па ако не стига – да се качи на стол.
аз такъв спектакъл не съм виждал от 3-тия конгрес на БКП, дето Тато беше поканил Черненко ли беше, къв ли беше там съветски другар.
всички добре знаете страстта ми към концертите, но едва ли знаете за дълбоката ми любов към българския фолклор.
последно гледах спектакъла на трите големи професионални ансамбъла в същата тази зала 1 – „Пирин“, „Тракия“ и „Филип Кутев“. с цялото ми уважение към танцьорите, музикантите и хоровете – представиха ни едно вехто, излиняло нещо, което гледам и слушам вече повече от тридесет години.
а тази вечер…
спектакъла беше свеж и хрупкав като краставичка. режисурата беше с идея и мисъл, малко по тертипа на „лорд оф дъ денс“, ама то нема лошо.
филхармония „Пионер“ и хоровете бяха без забележка. е, чували сме и по-класни представяния, но не забравяйте – ТОВА СА ДЕЦА! страхотни, наистина 🙂
за танцьорите – аз съм смаян. и като знам с моята Ния какви драми бяха около този концерт, та се чудя – колко ли хиляди часове труд и грижи от страна на деца, ръководители и родители струва цялата тази красота?
щастлив съм, че бях там 🙂 ТАМ беше ИСТИНСКИЯТ ЕЛИТ на българската нация.
само… на прибиране като се сетих с каква презумпция наблягаме на чуждоезиковото обучение на децата ни..

Хвърчащ човек

една епоха си отива, идва друга. и ние с нея си отиваме – нормално, такъв е редът на живота. а дали ни харесва… кой го е еня?

никога няма да забравя – преди мноого, твърде много години… бях хлапе, трети-четвърти клас. тръгнахме с колелетата от Света Неделя и трябваше да се сберем на Попа, ама всеки по различен маршрут – ако двама се срещнат по пътя – горят. и аз се пуснах през задните дворове – любима дестинация, бях им изучил тайнствата още при игрите на фунийки. та реших аз да се шмугна между кооперациите и в един двор преди „А. Кънчев“ качествено се пребих в един бордюр, джаснах си коляното в рамката на балканчето и седнах на плочките, да си се самосъжалявам. към мене се приближи дребно старче, седеше на една от пейките в дворчето:
– Какво стана бе, юнак?
– Ми пребих се – замалко да ревна.
– Е, случва се – сериозно казва дядката – а може ли да направя едно кръгче?
и тогава за първи и единствен път се срещнах очи в очи с Валери Петров – познах го, защото мама ми беше показвала нейни снимки с него…

Хвърчащите хора

Валери Петров

Те не идат от Космоса, те родени са тук,
но сърцата им просто са по-кристални от звук,
и виж, ето ги – литват над балкони с пране,
над калта, над сгурията в двора
и добре, че се срещат единици поне
от рода на хвърчащите хора.

А ний бутаме някакси и жени ни влекат,
а ний пием коняка си в битов някакъв кът
и говорим за глупости, важно вирейки нос
или с израз на мъдра умора
и изобщо – стараем се да не става въпрос
за рода на хвърчащите хора.

И е верно, че те не са от реалния свят,
не се срещат на тениса, нямат собствен ‘Фиат’.
Но защо ли тогава нещо тук ни боли,
щом ги видим да литват в простора –
да не би да ни спомнят, че и ний сме били
от рода на хвърчащите хора?

преди години..

преди толкова много години.. седяхме с Дедо в задния двор и се чудехме кой какво да напише на ученическата си чанта.

– аз на моята ще напиша PINK FLOYD – заявих.
– и стена ще нарисувам!

– е, тогава аз ще напиша E.L.O. на моята – рече Дедо.
– и нищо няма да рисувам.

аз стена не нарисувах тогава, понеже нищо никога не съм могъл да нарисувам. Дедо, който е страхотен художник още откак се е родил, също нищо не нарисува, но после изрисува цяла тетрадка с някакви същества, лайноядци ги нарекохме, която аз изгубих някъде из бурите на живота. рисуваше и ноо яки цицорести мадами по чиновете, обаче даскалите ни хванаха и трябваше да ги изтрием всичките.

ей такива некви 🙂

Почивай в мир!

вчера най-страшното, което видях, не е младият инженер, който погребахме. дори не е младата вдовица и детенцето, които той не може да обгрижва вече.

всичко се корени в нелепото информационно табло. (надявам се да не знаете, че на Централни софийски гробища, точно над ритуалната зала има светлинно табло – същото като в КАТ – съответното лице и приемният му час). да оставим настрана омазаният червен килим, водещ към тленните останки и досадната лелка, която наратираше също толкова скучно, колкото и на сватбата ни.

зная, че не можем само да се раждаме, силата на Живота е в Смъртта. зная и че близките на Кермит са се постарали да направят най-доброто за изпращането му отвъд.

но моля – когато дойде моя ред недейте да мъчите мене и приятелите ми по този начин. не ми носете цветя – тогава те няма да ме радват. заровете останките ми в някоя долчинка, на майната си в чукарите – тогава ще зная, че сте отишли там, за да почетете паметта ми, не по задължение, по списък. и дори да не сте повече от един – все ми е тая.

почивай в мир, Жабок!
ние тука имаме още едно-друго да свършим – и пак ще сме заедно 🙂

първолаче

преди години никога не съм мислил, че това ще ми се случи. банално, ще речете.

аз не обичам деца. те те будят, когато най-сладко си спиш, настъпват те по най-болезнения мазол и вдигат врява. да оставим, че задават най-неочаквани въпроси и ако не отговориш релевантно – затапват те по най-жестокия начин. те са като хуните – унищожават това, което не им харесва.
утре моята малка Ния ще бъде първолаче. незная за нея доколко е тръпка, обаче баща й.. направоо…

никога не съм бил „послушно“ дете. не го искам и от нея.

но искам белИте, които ще прави, да ме вдъхновяват. след родителската среща искам да мога да кажа: ето това, дъще, аз немаше да мога да го измисля.

искам да ми задава въпроси, на които да мога да кажа – ами не знам, тати – ти ще трябва да отговориш.

и искам да ме запознае с гаджето си.

искам…

да си бъде Нията такава, каквато е 🙂

Лулата

Огромна чест и огромна отговорност ми изсипа една моя колега.

Подари ми лула.

Тя е супер жизнена, готина, позитивна. Но Случи се така, че мъжът, извинете – Мъжът в живота й умря. И я остави сама да се справя. С Живота, Вселената и Всичко останало.

Но Тя не престана да се усмихва и продължи напред.

А онзи ден ми подари лула.

Да поясня – от известно време не пуша, но припалвам лула. Имам си една мъничка, спортна – приятели ми я подариха. Открих красотата на непушенето, както и красотата на пушенето на ароматни тютюни, в приятни компании, когато му е времето. Не ме корете – пушенето си е отвратителен, смрадлив и нехигиеничен навик, но на мене си ми харесва, Какво?!

Та – дамата ми подари лулата на починалия си мъж. Видяла, че попушвам лули и решила… не зная какво точно е решила, попитайте си я нея. Много мислила и решила, че мъж като мене заслужава тази лула.

Разревахме се и взех, че я взех.

Тежка, луксозна, скъпа лула. Но мръсна.

До такава степен мръсна и задръстена, че от три дена я кисна в спиртове и други препарати – няма изчистване!

Но днес, след всичките усилия, успях да я припаля. Почистена и натъкмена – лулата е страхотна!

Благодаря ти, мила! Това, което вие не сте успели да постигнете ще го направим ние 🙂

Бунтът на Уморените

Пред нас управници –

потни, потънали в грях

и във дебели възглавници;

оядени от

вековната злоба

на роба.

А ний – уморени

от години безпътица

с усмивки и шеги –

не ни е до игри.

старческо

аз съм стар човек – бил съм на всички барикади в София. много ви обичам, приятели, и искам да споделя няколко неща с вас:

първо сваляхме Луканов и шайката му, бая бой ядохме тогава. причините са многобройни, ако искате мога да ги изредя.
вие вероятно не ги помните тези времена, но аз помня. помня, защото по това време повечето от моите прекрасни приятели свиха куфарите и заминаха през девет планини в десета, през девет морета в петнадесето. оставиха ме почти сам.

след това имаше време, когато целият народ си взе глътка въздух, защото държавата я управляваха десни партии.

после сваляхме Виденов и шайката му, бая бой ядохме тогава. причините са многобройни, ако искате мога да ги изредя. вие вероятно не ги помните тези времена, но аз помня. помня, защото времената на Луканов и Виденов убиха майка ми.

после дълги години плувахме в безвремие. уж нещо се случваше а всъщност нищо не се случваше.

а сега сме тръгнали да сваляме шайката на Станишев. бой никакъв не сме яли, поне засега.
причините ги знаете. и няма какво да помните.

но вие сте млади и не знаете. въодушевени от осъзнаването колко сме силни, очаровани от красивия ни протест, замяни от духовността, която струи от всички нас, вие не си давате сметка за един простичък факт:

КОМУНИСТ И ЦИГАНИН РАЗБИРАТ САМО ОТ ГЬОСТЕРИЦА. МАРИЗ. КЬОТЕК.

истината е, че само с красота, духовност и шеги няма да стане. те чакат времето да ни смачка – да ни писне да висим по площадите, да се сплескаме от жегите, да отидем на почивка, да се захванем със занемарените си проекти… да им опразним площадите, за да могат да продължават подмолните си, мръсни дела.

ако нашият мирен и красив протест постигне нещо – това ще е първият такъв протест в човешката история, който го е направил.

ще ми се да е така, но едва ли.