Хвърчащ човек

една епоха си отива, идва друга. и ние с нея си отиваме – нормално, такъв е редът на живота. а дали ни харесва… кой го е еня?

никога няма да забравя – преди мноого, твърде много години… бях хлапе, трети-четвърти клас. тръгнахме с колелетата от Света Неделя и трябваше да се сберем на Попа, ама всеки по различен маршрут – ако двама се срещнат по пътя – горят. и аз се пуснах през задните дворове – любима дестинация, бях им изучил тайнствата още при игрите на фунийки. та реших аз да се шмугна между кооперациите и в един двор преди „А. Кънчев“ качествено се пребих в един бордюр, джаснах си коляното в рамката на балканчето и седнах на плочките, да си се самосъжалявам. към мене се приближи дребно старче, седеше на една от пейките в дворчето:
– Какво стана бе, юнак?
– Ми пребих се – замалко да ревна.
– Е, случва се – сериозно казва дядката – а може ли да направя едно кръгче?
и тогава за първи и единствен път се срещнах очи в очи с Валери Петров – познах го, защото мама ми беше показвала нейни снимки с него…

Хвърчащите хора

Валери Петров

Те не идат от Космоса, те родени са тук,
но сърцата им просто са по-кристални от звук,
и виж, ето ги – литват над балкони с пране,
над калта, над сгурията в двора
и добре, че се срещат единици поне
от рода на хвърчащите хора.

А ний бутаме някакси и жени ни влекат,
а ний пием коняка си в битов някакъв кът
и говорим за глупости, важно вирейки нос
или с израз на мъдра умора
и изобщо – стараем се да не става въпрос
за рода на хвърчащите хора.

И е верно, че те не са от реалния свят,
не се срещат на тениса, нямат собствен ‘Фиат’.
Но защо ли тогава нещо тук ни боли,
щом ги видим да литват в простора –
да не би да ни спомнят, че и ний сме били
от рода на хвърчащите хора?