шкембе-чорбасЪ по батпепевски

откак кръчмето „жеравна“ (софиянци сигурно го повнят, а и по-старите столичани, вероятно) хлопна кепенци и се превърна в бутик за парцали ли, за чепици ли, в чейндж бюро ли – абе у софето нема къде човек да апне едно свестно шкембе. оня ден, например, ми се дояде, ама ван-ко (закойто, ако се не лъжа, съм писал вече) далече, а и неговото шкембе не винаги е добро. а в маалата има две кръчмета, дето готвят такваз чудесия – и двете, обаче, затворени. европейски директиви, дейбиш.

брях!

ето защо бате ви, както в добрата стара казарма, реши да вземе нещата в свои ръце.

уй на дядаа..

остаряваме. не остаряваме никак бавно, ако ме питате, ама не питате.

доскоро, карайки си по софийските улици, при гледката на прекрасните полу-голички момета промърморвах: „иих, батюото!“

от известно време наблюдавам, че при същата гледка и в същото разположение, процеждам: „уй, на дядаа!“.
сигурно щото съм улегнал вече, меко казано :-І

причината да седна да щракам по клавишите обаче е съвсем друга:

нещо като лятна чорбица

всичко започна вчера, когато отидохме на гости на брато, да му оставим малко от тотрата на блу, да попием бира и да си побъбрим. та по едно време се разбра, че брато метнал у градината по една шепа некви семена и то зело, че избуяло – кервиз, магданоз, девесил. да ви наскубем – вика брато. и дорде скубеше се сетих, че така ми се е прияла неква чорбица, та чак и бира ми се припи.

свински шол с изненада

свински шол не бех виждал досега. изненадата беше кога ми го показаха.

първата порция реших да я правим на яхния. ама жената така го размрази месото у микровелето, че оно почти се беше поопекло, некакво. развъртех една оризено-лучено-морковено-шолова яхния, ама нещо не ми се получи. месото свинееше. жалко, че Духчо го нямаше.

с втората половина на порциона (бабата така ги купува – по кило и канче 🙂 ) решихме да правим друго. начи орезах тлъстото и – грях, не грях – го фърлих у кофата. требе да знаете, че при шола слузестото е около една трета. Бъшо (японците му викат Башо), дето го убих, щото ми е приятел, яката щеше да намаже; а помиярчетата наоколо нищо не са ми направили, та да ги храня. както и да е.

после земах една чикийка и набодох яката мисото – ама у сека дупка турнах по парченце чесън. ама бая бодох – ако да мирише. обилно го полях с бира, нищо че сърцето плачеше, кървеше. аа – преди туй го бех уекинко посолил, па и църен пиперец турнах. и оная, убавата подправка – Унисос. па и като се замислим – и едно-друго турнах, нали рзбираш.

така.

при пеци

винаги съм вярвал, че човек требе да пише за онова, което познава най-добре.

ето защо ще пиша за кръчметата.

имам предвид ИСТИНСКИТЕ кръчмета, не ония псевдо-кръчмета, с тежките завеси, трите ката покривки и десетината прибора, където срещу десетки левове можеш да се насладиш на пържола с размер на бебешка буйка и почти същия вкус. тези кръчмета не са за хранене, те за парвенютата са нещо като опашките за старците – място за социални контакти. ще ви разкажа за едно истинско кръчме.

яйцето

чеки да го довършим, дорде не съм забравил:
***
тия дни всеки си показва яйцата. едни шарени, други лъснати – напрао да се съсипе чиляк.

а ние си бехме у софето, с наште си яйца само – плодът битуваше другаде.

тежко беше. ставаш от една маса с цел да се добереш до друга. е, побродихме напред-назад из страната, има-нема илядо километъра. за масите на мало равнище нема да разправям – беха две, ама па равномерни – кат свейцарски часовник, нали? така изкарахме два деня, ама като юнаците – нищо не можа да ни се опре, на мене поне де (почесвам космата гръд и маалко по-надолце).

кашичка

блу разправя, че много вкусни кашички съм бил правил.

сега: дали са вкусни аз не мога да кажа; знам само, че на мене са си ми вкусни, а гледам и блу и диването ги ядат; кучето също си падаше по тия кашички. ама на други дали ще им е вкусно – не знам; то е въпрос на вкус – казваше кучето, докато си ближеше задника.

вижте, правенето на кашичка не е лесна работа. хич и не си мислете, че е като да извъртиш една торта, например 😛

чорбица по батпепевски

никога не съм мислел, че диването толкова ще ми липсва.

нямаше го няколко дена, беше с бабодедовците.

от радост и в негова чест реших да сготвя един мой специалитет, който правя за първи път:

1. за начало се сипва една ракия. да не е много, ма и да не е и малко.

2. прави се тараш на къщата къде какво има. като си намериш нещо, въпросното се слага на купчинка насред кухнята.

намерих: неколко попрогнили картофа, две кисели зелки от чичето – дето ги даде по нова година; стара и спихната глава лук; у фризеро – ох, жива да е жената – малко магданоз и две шепи грах. у килера намерих прашасало шишленце амалгама – от оная, дето баща ми я прави от домати, мерудия и нам си още кво.